Преди нас.
За тези след нас.
Арменската църква в Русе, създадена през далечната 1610 година, е една от най-старите действащи арменски църкви на Балканите. Повече от четири века тя е жив символ на вяра, устойчивост и културно наследство, съхранен от поколения арменци в България.
Вземете нещо от масата.
Натиснете някоя снимка. Ще се вдигне и ще ви разкаже своята история.
Същият храм. Почти век по‑късно.
Плъзнете по снимката: вляво храмът през 1928 г., вдясно днес.
Защо част от църквата е под нивото на земята?
По време на Османската империя немюсюлманските храмове не е било позволено да се извисяват над джамиите. Затова арменската църква е изградена частично под земята – като знак на смирение, но и като интелигентен архитектурен компромис, чрез който е съхранена вярата.
Знак на смирение и хитър начин да се опази вярата.
Пожарът, който не угаси вярата
Първата църква е дървена – скромна постройка от 1610 г. После идва пожарът и не оставя нищо от нея. Но общността не се отказва и остава на същото място: през 1832 г. храмът е изграден наново, вече от камък. Именно тази сграда стои и до днес.
Същото място. Нов храм, вече от камък.
Три действащи и изключително красиви олтара
Една от уникалностите на храма е наличието на три действащи олтара, богато орнаментирани, символични и активни и до днес – рядкост не само за арменските, но и за балканските църкви.
Рядкост не само за арменските, но и за балканските църкви.
Тайният тунел – пътят към спасение
Малцина знаят, че някога в храма е имало таен тунел, водещ извън тогавашните предели на Русе – единствена възможност за бягство при обсада. Макар тунелът вече да не съществува, поради съвременното строителство, автентичната врата към него все още се намира в интериора на църквата, като безмълвен свидетел на едно време, в което вярата е била въпрос на смелост и оцеляване.
Вратата към тунела още е вътре в храма.
Иконите, които никой не е поръчвал
Повечето икони в храма са автентични – рисувани от истински майстори. Странното е друго: никой не знае как са стигнали дотук. Няма поръчка, няма дарителски надпис, няма записана дата на пристигане. Най-вероятното обяснение е и най-тежкото: донесли са ги хората, бягащи от геноцида. Хора, които са изоставили домове, земя и мъртвите си – но са носели иконите, за да ги спасят от огъня. Днес те висят по стените на този храм, а имената на онези, които са ги пренесли, са забравени.
Изоставили са всичко, но са носели иконите.
Имена, издълбани в камъка
По северната страна на църковния двор лежат стари надгробни плочи с надписи на арменски: имена, дати, молитви. Издълбани са от хора, чиито лица не познаваме. Това е може би най-прякото докосване до миналото, което храмът предлага: не история, разказана от някого, а следа, оставена от самите тях.
Не история, разказана от някого, а следа, оставена от самите тях.
Паметникът в двора
1987 г. · арх. Арон Каракашян, София
В двора на църквата стои паметник на жертвите от Арменския геноцид. Той не е поставен там от абстрактно съчувствие. През XX век общността в Русе нараства именно с бежанци от Западна Армения – хора, изгубили всичко освен вярата и езика си. За техните потомци този двор е и място на памет. Същата година храмът е обявен за паметник на културата.
Храмът е жив.
Всяка неделя тук се служи света литургия. Тук вярващи и гости могат да се докоснат до богатата арменска традиция, да присъстват на богослужения в арменски стил и да научат повече за живота на арменската общност у нас.
Галерия
Блог